logo Skip to content

Презентация на г-н Цветан Манчев, подуправител на БНБ, изнесена на съвместния семинар на БНБ и МВФ „България - от преход към конвергенция: нови предизвикателства”, София, 2 май 2007 г.

УРОЦИ ОТ ПРОГРАМИТЕ С МЕЖДУНАРОДНИЯ ВАЛУТЕН ФОНД

Уважаеми дами и господа,

За мен е удоволствие да участвам в този семинар, посветен на резултатите от сътрудничеството между България и Международния валутен фонд (МВФ). Бих искал да благодаря на мисията на МВФ в България за любезната покана и за възможността да представя пред Вас моето лично мнение за уроците от изпълнението на програмите за България на МВФ.

Освен много кратка ретроспекция на взаимоотношенията на РБългария с МВФ, ще съсредоточа вниманието Ви върху 2 въпроса:

• Класификация на програмите на страната с МВФ според степента на постигане на техните цели;

• Уроците за икономическата политика у нас от 17-годишното сътрудничество с Фонда.

В изказването си няма да се спирам на дискусията за адекватността на заложените в програмите на Фонда цели и неговата международна роля. Това е работа на икономическите историци и изследователите на неговата дейност в глобалната икономика. Тя далеч надхвърля краткия хоризонт и обхват на взаимоотношенията между българската страна и МВФ, който дискутираме.

В началото ще припомня, че България членува в МВФ от септември 1990 г. За период от близо 17 години страната ни е сключила 13 краткосрочни споразумения с Фонда, по които общо е получила около 2.2 млрд. Специални права на тираж (СПТ). Десет от тези споразумения са от типа „Стенд-бай” (Stand-by Arrangement), две са Компенсационни финансови споразумения (Contingent Compensatory Financing Facility – CCFF) и едно е от типа Споразумение за трансформиране на икономическата система (Systemic Transformation Facility – STF). Разликите между тези споразумения се състоят в степента на условност при ползването на траншове (покупки) по споразуменията, изискванията за сключването им и сроковете за погасяването им.

Стенд-бай споразуменията са основният заемен инструмент на Фонда1. Чрез тях се урежда ползването на така нар. „горни траншове” - заеми, надвишаващи 25% от квотата на съответната страна. Ползването им зависи от изпълнението на условия, описани в Програми за приспособяване (Аdjustment Рrograms) или по-известни у нас като „Стабилизационни програми”. След отварянето на достъп до световните капиталови пазари, много от държавите, членуващи в МВФ, предпочитат да третират стенд-бай споразуменията като „предпазни” и да прибягват до финансиране само при нужда. Последното 13-то споразумение между България и МВФ имаше именно такъв характер - на предпазно споразумение - и по него не бяха извършвани покупки на СПТ.

Компенсационни финансови споразумения се сключват за преодоляване на проблеми в платежния баланс на съответната страна, възникнали вследствие на неблагоприятна външнотърговска конюнктура, причинена от събития извън контрола на страната. Отличават се с по-малки по размер траншове спрямо квотата, сравнително по-малко условия за използване и по-кратки срокове за връщане. Споразуменията за трансформиране на икономическата система (Systemic Transformation Facility – STF) бяха създадени като специален инструмент за подпомагане на прехода от централизирана към пазарна икономика и вече не са активен кредитен инструмент на Фонда.

Трябва да се отбележи, че България винаги е била напълно изряден платец по споразуменията си с МВФ.

От всички споразумения с МВФ, единствено Четвъртото споразумение, сключено през 1996 г., е прекратено предсрочно поради неизпълнение на договорените реформи от българската страна. Поради същата причина при няколко споразумения от първата половина на 90-те години на миналия век не са били разрешени последните траншове. Казаното позволява да класифицираме споразуменията на РБългария с МВФ според степента на достигане на договорените цели на три периода по следния начин:

• Първи период (1991 – 1997): „Обещаваме, но не спазваме обещанията си”;

• Втори период (1997 – 2001): „Обещаваме и спазваме обещаното”;

• Трети период (2001 – 2007): „Не само спазваме обещаното, но реформите са последователни и насочени по-дългосрочно - към пълноценно членство в Икономическия и паричен съюз в Европа”.

За първия етап от взаимоотношенията на България с МВФ, чийто логичен завършек са предсрочното прекратяване на четвъртото споразумение и икономическата криза от края на 1996 г., е характерна краткосрочността, непоследователността в целите и непрозрачността на икономическата политика. Паричната политика на БНБ има законово определена двойнствена цел – поддържане на вътрешна и външна стабилност на националната парична единица. Опитът за поддържане едновременно на ценова стабилност и стабилност на валутния курс при режим на плаващ курс с един и същ инструмент – паричното предлагане – се оказва както теоретично, така и практически, несъстоятелен в условията на непоследователна, безцелна и непредвидима фискална политика в доминирана от държавата икономика, обременена с огромни държавни дългове с настъпил падеж и мораториум по плащанията им. В края на първия етап се наблюдава намаляване на задълженията на България към МВФ, но не поради липса на нужда от финансиране за икономиката, а заради липсата на политическа воля за реформи на държавната икономика.

През втория етап са достигнати най-високите равнища на задължения на България към Фонда. Предвид изолацията си от международните финансови пазари, България получава финансиране от МВФ срещу изпълнението на поетите пред Фонда ангажименти за икономически реформи. Този етап се характеризира с яснота и широка публичност на целите на паричната и фискална политика и увеличаване на координацията между тях за осъществяване на договорените реформи. Паричната политика се осъществява по едно просто правило – размерът на паричното предлагане е законово завързан за този на чуждестранните валутни активи чрез паричния съвет и фиксирания валутен курс на лева към германската марка (еврото). Фискалната политика е предпазлива и предвидима, насочена към отказ от натрупването на нови държавни дългове чрез мащабна приватизация на държавните предприятия. Строгата фискална политика е подкрепена от структурни реформи за либерализация на пазарите и подобрение на инвестиционния климат в страната.

През 2000 г. непогасените задължения на България към МВФ надхвърлят 1 млрд. СПТ, но през следващата година започват да намаляват. Това е именно началото на третия етап на взаимоотношенията между България и Фонда. Възстановеното доверие на пазарите в страна ни, благодарение на следваната през втория етап политика, намалява необходимостта от финансиране чрез програмите на МВФ. През този последен етап се запазват повечето от характеристиките на макроикономическата рамка от предходния период.

Новото през третия етап е политическата воля и обществена подкрепа за реформи, насочени към устойчив дългосрочен икономически растеж. Тази воля се изразява в няколко посоки. Първо, официално обявяване и следване на Стратегията на БНБ и правителството за въвеждане на еврото след изпълнение на Маастрихтските критерии за пълноправно членство в третия етап на Европейския икономически и паричен съюз при спазване на текущия фиксиран курс на лева към еврото от 1.95583 лева за 1 евро. Второ, фискалната политика вече е насочена към изплащане на наследените през 80-те и 90-те години на миналия век държавни дългове и ограничаване натрупването на нови такива. Трето, засилване на координацията на дългосрочните икономически политики в рамките, определени от ЕС, чрез Предприсъединителните икономически програми (2001-2005 г.), първата Конвергентна програма (2007-2009 г.), Националната програма за реформи и Националната стратегическа референтна рамка за подкрепа от Общността (2007-2013 г.).

И така, стигнахме до март 2007 г., когато изтече срокът на последното предпазно стенд-бай споразумение и до датата 27 април 2007 г., на която България изплати окончателно пълния размер на задълженията си към МВФ. МВФ се оттегля като партньор при формулирането и осъществяването на макроикономическата политика, както и като кредитор. Това е печат, че България е вече е призната за пълноценен участник на международните финансови пазари и в глобалната икономика. Подобен израз на доверие българската макроикономическа политика не е имала поне през последните 2 десетилетия.

Тук логично възниква въпросът за това, какво научихме в резултат на изпълнението тринадесетте споразумения с МВФ. Според мен главните уроци от програмите с Фонда за осъществяващите макроикономическата политика са следните:

Първо, програмите, подкрепяни от МВФ сами по себе си не гарантират автоматично устойчив дългосрочен икономически растеж и развитие. Програмите на МВФ са краткосрочни и техния успех зависи от консенсуса между Фонда и националните власти за адекватния набор от мерки и действия, или другояче казано за конкретния „policy mix”.

Второ, експертизата на МВФ е силна и ефективна в управлението на силни икономическите колебания-шокове и кризи. И след приключване на програмите с България, за МВФ и неговите партньори ще продължава да стои предизвикателството как да се трансформират постигнатите резултати в печеливши дългосрочни модели и стратегии за устойчиво развитие.

Трето, ролята на МВФ при формулирането на макроикономическата политика на страни с програми е и трябва да остане краткосрочна. Отговорност на националните власти и обществото е формулирането и развитието на обществен консенсус за консистентен набор от структурни и микроикономически реформи, необходими за постигането на поставените национални цели за устойчиво развитие.

Четвърто, включването на всички заинтересовани лица в дискусиите по програмите на МВФ (политически партии, предприемачи, инвеститори, синдикати), е средство за успешното им завършване. За целта обаче партньорите в обществения диалог трябва да имат приблизително еднакъв институционален капацитет, за да се постигне и реализира ефективно консенсус за реформите в рамките на една програма. Те трябва да разбират „езика” на МВФ, както и да имат достатъчно политическа воля за търсене, постигане и реализиране на консенсус.

Основният извод за мен е, че политическата воля и общественият консенсус за реформи, насочени към постигането на точно определени дългосрочни национални (или общностни) цели не могат да бъдат заменени от разгледаните споразумения с МВФ.

Разбира се, уроците биха могли да бъдат повече, особено ако се потърси конкретизация по всички направления на икономическата политика, а защо не и по отношение на социалната, здравната, образователната и всяка друга политика на правителството. През последните 15-16 години цялото общество волно или неволно беше неразривно свързано с МВФ. Първоначално политиците, после бизнесът и медиите, а накрая и потребителите – населението - свикнаха с шумотевицата около преговорите по споразуменията с МВФ. При икономическите и политическите си действия всички изброени агенти започнаха да се отнасят сериозно с написаното в споразуменията и да се приспособяват към договореното, независимо дали емоционално го споделят или не. Тази съпричастност на обществото също е своеобразен урок от изпълнението на програмите.

Бих искал да завърша изказването си с въпроса: „А сега накъде?”. Как следва да протича процеса на формулиране и осъществяване на макроикономическата политика без дисциплиниращия ефект на споразуменията с МВФ? Разчитам с този въпрос да предизвикам желанието на уважаваната аудитория за дискусия. Без да считам, че отговарям изчерпателно на поставения въпрос ще кажа само, че решението неизбежно трябва да е съобразено както с ограниченията за една малка и отворена икономика в рамките на глобалната икономика и членството ни в ЕС, така и с дългосрочните цели, по които беше постигнат обществен консенсус по време на третия етап от взаимоотношенията ни с МВФ. Надявам се, заедно да продължим да търсим най-точния отговор на горния въпрос, като имаме вече значителния институционален капацитет и опит от диалога с МВФ.

Разбира се, взаимоотношенията на РБългария с МВФ не прекъсват в момента на изплащане на последната вноска по натрупаните през 90-те години задължения. Считам, че ние трябва да продължаваме да ползваме под формата на техническа помощ значителното знание на Фонда за световната икономика и финанси, както и на препоръчителната международна практика за разрешаване на стратегически макроикономически проблеми и шокове. Постоянният диалог с МВФ, както и с другите международни финансови институции и европейските институции, ще бъде също незаменима основа както за изграждане на разбиране и доверие у нашите партньори за българската икономика, така и за натрупване и ползване от нас на знанието за глобалната икономика.

Благодаря Ви за вниманието!

____________

1 Първоначално са били планирани като предпазни споразумения, т.е. покупки по тях да бъдат извършвани само при възникнали платежни затруднения за държавите, които са ги сключили. Впоследствие започват да се използват като източник за външно финансиране.


Изтегли DOC (62 KB)

Прикачени файлове

Презентация Изтегли PPT (167 KB)